Кои са първите описани случаи с миастения гравис?

За myasthenia gravis (миастения гравис, МГ) като отделно заболяване не се е знаело до почти края на XIX век. През 1877 година Самюъл Уилкс (Samuel Wilks) описва случай с булбарна и периферна мускулна слабост (1), като интересното е, че състоянието се е развило без да има патология в централната нервна система.

Съществуват и данни за едно предхождащо описание (2) на подобен случай, което е направено от Томас Уилис (Thomas Willis) през 1672 година: „жена, която временно изгуби способността си да говори и стана „няма като риба“. Но хрониките разказват, че всъщност, вероятно първият описан случай на МГ е този при индианския вожд Опечанканоу, който умира през 1664 година.

Опечанканоу е вожд на племето в Конфедерацията на Поухатан в днешна Вирджиния в Съединените щати и неин върховен вожд от 1618 година до смъртта му през 1664 година. Името му означава „Този, чиято душа е бяла“. За него историците от Вирджиния пишат:

„Прекомерната умора, която имаше, разруши конституцията му; плътта му стана мацерирана; сухожилията му загубиха своя тонус и еластичност; а клепачите му бяха толкова тежки, че не можеше да вижда, освен ако не бяха вдигнати от придружителите му; не можеше да ходи; но духът му се издига над руините на тялото му от носилката, на която го носеха неговите индианци” (11).

Немските лекари Вилхелм Ерб (Wilhelm Erb) през 1879 година и Самуел Голдфлам (Samuel Goldflam) през 1893 година също съобщават за подобни случаи с периферна мускулна слабост (3).

При тези първи описания на болестта не е разпозната връзката между мускулната слабост и тумори или уголемяване на тимуса и едва през 1901 година Карл Вайгерт (Carl Weigert), немски патолог, описва пациент с миастения с тумор на тимуса (4).

От кога е познато симптоматичното лечение на МГ?

През 1934 година в списание Lancet е публикувано забележително откритие на една лекарка, което се превръща в основата на симптоматичното лечение на МГ (5). Мери Уокър (Mary Walker), осъзнава, че симптомите на МГ са подобни на тези при отравяне с кураре, което се лекува с физостигмин, инхибитор на ацетилхолинестеразата.

„Жена на 56 години е имала предишен пристъп на миастения гравис, продължаващ около шест месеца, преди 14 години... Към края на миналия февруари тя установява, че не може да държи пазарската си чанта и че главата й пада напред, когато коленичи. Имаше затруднения да седи, челюстта й започва да увисва и тя трябва да я държи нагоре с ръка, левият клепач също започва да увисва. Речта става неясна... преглъщането е затруднено и течностите понякога изтичат през носа й... Правят се с подкожни инжекции на физостигмин салицилат (physostigmine salicylate) веднъж на ден. От половин до един час след инжекцията левият клепач „се повдига“, движенията на ръцете са много по-силни, челюстта пада доста по-малко, преглъщането се подобрява и пациентката се чувства „по-малко тежка. Ефектът отшумява постепенно за 2-4 часа.“

Това описание принадлежи на Мери Уокър (Mary Walker), която също така описва клиничен признак при миастения, известен като „ефектът на Мери Уокър“ (6): пациент с миастения енергично упражнява предмишницата с турникет, поставен над лакътя и напомпан до 200 милиметра живачен стълб. Турникетът се освобождава, когато пациентът се умори и няколко минути по-късно се развива частична птоза (увисване на клепача).  

Кои са останалите имена в историята на МГ?

Проучванията на Хенри Дейл (Henry Dale), носител на Нобелова награда (1934), установяват, че ацетилхолинът е невротрансмитер във връзката между мускулите и нервите. По-нататъшните изследванията показват, че 3/4 от пациентите с генерализирана миастения и половината с очна миастения имат серумни антитела към ацетилхолина (7).

Алфред Блалок (Alfred Blalock) съобщава за първоначалния успех с тимектомията около 1940 година. Едрофониумът е въведен около 1950 година, а пиридостигминът - в средата на 50-те години на XX век (10) и от тогава инхибиторите на ацетилхолинестеразата са основно симптоматично лечение на болестта.

През 1960 година Джон Александър Съмсън (John Alexander Simpson) предполага, че МГ „е автоимунен“ отговор на мускулите (8), а Кермит Осерман (Kermit Osserman) и Генкинс потвърждават ролята на автоимунната реакция (9). На практика, всички настоящи имуносупресивни лечения се основават на тези изследвания.

През 1973 година Патрик и Линдстром демонстрират, че зайци, имунизирани с пречистен мускулно-подобен ацетилхолин, развиват симптоми, подобни на тези при МГ (създава се експериментален автоимунен МГ модел) (12). Тези открития дават зелена светлина за използването на имуносупресори при МГ. Така кортикостероидите и имуносупресорите се превръщат в основно лечение за МГ (13). По-късно като ефективно лечение за тежка МГ в състояние на миастенна криза са въведени плазмаферезата и интравенозния имуноглобулин (14).

Литература:

  1. Wilks S: On cerebritis, hysteria and bulbar paralysis, as illustrative of arrest of function of the cerebrospinal centres. Guys Hosp Rep 1877; 22:7–55.
  2. Willis T: De anima brutorum quae hominis vitalis ac sentitiva est: exercitationes duae. Davis, Oxon, 1672; 404–406.
  3. Pearce J, M, S: Mary Broadfoot Walker (1888–1974): A Historic Discovery in Myasthenia gravis. Eur Neurol 2005;53:51-53.
  4. Weigert C: Pathologisch-anatomischer Beitrag zur Erb’schen Krankheit [Myasthenia gravis]. Leipzig, Neurologisches Centralblatt, 1901, vol 20, pp 597–601.
  5. Walker MB: Treatment of myasthenia gravis with physostigmine. Lancet 1934;i:1200–1201.
  6. Walker MB: Some discoveries on myasthenia gravis: The background. Br Med J 1973;2:42–43.
  7. Buckley C, Douek D, Newsom-Davis J, et al: Mature, long-lived CD4+ and CD8+ T cells are generated by the thymoma in myasthenia gravis. Ann Neurol 2001;50:64–72.
  8. Simpson JA: Myasthenia gravis: A new hypothesis. Scott Med J 1960;5:419–436.
  9. Osserman KE, Genkins G: Studies in myasthenia gravis: Review of a twenty-year experience in over 1,200 patients. Mt Sinai J Med 1971;38:497–537.
  10. Pascuzzi RM. The History of Myasthenia Gravis. Neurologic Clinics 1994; 12 (2): 321-242. 
  11. Marsteller, H.B. 1988. The first American case of myasthenia gravis. Arch. Neurol. 45:185-187.
  12. Patrick, J., Lindstrom, J. 1973. Autoimmune response to acetylcholine receptor. Science. 180:871-872.
  13. Rowland, L.P. 1980. Controversies about the treatment of myasthenia gravis. J. Neurol. Neurosurg. Psychiatr. 43:644-659.
  14. Lehmann, H.C., Hartung, H.P., Hetzel, G.R., Stuve, O., Kieseier, B.C. 2006. Plasma exchange in neuroimmunological disorders: part 2. Treatment of neuromuscular disorders. Arch. Neurol. 63:1066-1071.
Следваща статия: Честота
Сподели:
МГ