Кураре се използва от векове от хората и неговият токсичен механизъм (1) е добре проучен. Този коварен невротоксин е убил много хора и животни през вековете.
Първоначално кураре е използвано като „отрова за стрели“ от коренното население на Америка. Получавано е чрез варене на различни растения. Получената паста е била нанасяна върху върховете на стрели. Животните, поразени от отровните стрели са умирали за няколко минути.
Но как кураре намира пътя си от джунглата до европейските лаборатории? През 15-ти век Христофор Колумб и неговият екипаж тръгват да търсят западен път към Индия, пресичайки Атлантическия океан. Те намират нов континент и го наричат “Новият свят”. Екипажът попада под обстрел от местни жители и отровните стрели поразяват двама членове на екипажа. И двамата мъже бързо умират в агония, въпреки сравнително малките рани. Екипажът открива кафява паста върху върховете на стрелите и се стига до предположението, че има отрова върху тях (2). Колумб съобщава за този случай и той е публикуван от Питър Д'Ангиера в книгата му „De Orbe Novo“ (3).
След като кураре става известно в Европа, започват и научните изследвания (4).
Важна роля в историята на кураре играе Александър фон Хумболт. През 1800 година, той прави пътуване към Есмералда със своя спътник Еме Бонплан. Те са първите европейци, на които е показано племенното традиционно производство на кураре (5). Двамата мъже се доверяват на опита и знанията на стария индианец, който казва, че парата от кураре не е токсична, нито поглъщането й. Хумболт решава да изпие отварата и доказва, че само парентералният контакт (попадането в кръвообращението чрез инже с кураре е смъртоносен (5).
Необходими са били, обаче, още сто години, за да се разшифроват тайните на кураре.
През 20-ти век молекулярният механизъм на кураре като конкурентен антагонист на никотинергичните нервно-мускулни синаптични връзки е окончателно изяснен. Този мускулен релаксант, веднъж попаднал в кръвообращението, бързо води до парализа, включително респираторна парализа.
Тъй като кураре може да причини пълна неподвижност на пациента и да позволи на хирурга да оперира при идеални условия, той придобива научна популярност от края на 19 век. През 1942 година анестезиологът Харолд Грифит инжектира синтетичен препарат от кураре на млад мъж преди отстраняване на апендикса и така започва ерата на мускулните релаксанти в хирургията (6).
С продължаващото бързо развитие на медицинската наука започват да се синтезират нови производни с по-добри фармацевтични характеристики, които се използват в момента.
Литература
- Ranawaka UK, Lalloo DG, de Silva HJ. Neurotoxicity in snakebite--the limits of our knowledge. PLoS Negl Trop Dis. 2013; 7(10):e2302.
- Regal W, Nanut M (2010) Ein Saft, der leise tötet. Ärzte Woche 11.
- D'Anghera PM (1912) De Orbo Novo. The Eight Decades of Peter Martyr, D'Anghera. http://www.gutenberg.org: Francis Augustus MacNutt.
- Milner D (2009) From the rainforests of South America to the operating room: A history of curare.
- Bonpland A, Humboldt Av (2004) Personal Narrative of Travels to the Equinoctial Regions of America, During the. http://www.gutenberg.org.
- Czarnowski C, Bailey J, Bal S (2007) Curare and a Canadian connection. Canadian Family Phisician 53 (9): 1531–1532.
